Лъжите за Бог, в които вярваме

От Уилям Пол Йънг – автор на световния бестселър „Колибата“

2018-02-01 07:32:00 | Аз жената

След огромния международен успех на „Колибата“ Уилям Пол Йънг се завръща с нова книга. „Лъжите за Бог, в които вярваме“ е разтърсващ обзор на големите митове и предразсъдъци, с които подхождаме към Бог.

Уилям Пол Йънг е роден в Канада, но заедно с тримата си по-малки братя и сестра е отгледан от своите родители мисионери сред първобитно племе в някогашната Холандска Нова Гвинея (днешната индонезийска провинция Ириан Джая). По-късно семейството се завръща в Канада, където баща му е пастор в множество църкви. Преди да постъпи в Канадския библейски колеж, Пол посещава повече от десет различни училища. Завършва курс по богословие в Уорнър Пасифик Колидж в град Портланд, щата Орегон. Докато живее в Орегон, Пол се запознава с Ким и сключва брак с нея. Заедно се радват на Божията благодат, имат шест деца, две снахи, а вече и двама внуци. Животът му е изпълнен с множество изпитания: сексуално насилие, извънбрачна връзка, банкрут и загуба на цялото имущество, смърт на близки хора. Но както обича да казва Уилям Йънг: Фактите могат само да покажат какъв е бил животът на човека, но често пъти скриват какъв е той в действителност.

Уилям Пол Йънг е автор на световните бестселъри „Колибата“, „Кръстопът“ и „Ева“, които са преведени на повече от 40 езика и от които са продадени над 22 милиона екземпляра. През 2017 г. излезе и едноименният филм по „Колибата“.

Лъжите за Бог, в които вярваме“ е първото нехудожествено произведение на автора. В него той споделя наученото по неравния път на преосмисляне на собствените му теологични схващания. Книгата провокира размисъл върху грешните ни представи за Божията същност, втълпени ни не от някого другиго, а от самите нас.

В „Лъжите за Бог, в които вярваме“ авторът се опитва да ни помогне да намерим отговорите на въпросите за същността на Бог и да се освободим от страховете и предразсъдъците си. Той ни насърчава да преосмислим най-разпространените погрешни представи за Бог, като цитира Библията, позовава се на теологични източници и споделя забавни случки.

Тази книга няма за цел да налага строги дефиниции, нито да предизвиква ожесточени спорове. Тя е покана за диалог, призив за преосмисляне на втълпените ни догми. Преди всичко обаче тя е посветена на безусловната любов.

* * *

Тази книга не предлага абсолютна сигурност. Изследването на „лъжите“ не води до окончателно, абсолютно виждане по темата. Тук по-скоро става дума за това да усетим вкуса на по-големите, по-значимите разговори. Всяка глава се отнася до твърдение, в което аз някога съм вярвал и отвъд което съм преминал. Възможно е вие да се идентифицирате с някои, а с други – не. Може да се съгласите или да не се съгласите със заключенията ми. Някои от тези идеи вероятно ще ви се сторят дълбоко провокативни, докато други ще ви изглеждат наивни и несериозни. Това е чудото и уникалността на нашите пътища и красотата на диалога и взаимосвързаността.
Уилям Пол Йънг

Интервю

За да постигнем цялостност, е нужно да напаснем своя начин на съществуване към същината на нашето битие

Кой е най-прекият път за достигане до същината на Бог?

Най-прекият път е откритостта. Трябва да се научим да разбираме, че „нашите сигурни обители са наши затвори“, и да се разкрием пред света. Няма да е лесно, но облекчението и свободата, която носи откритостта, ни дава възможността да тръгнем по пътя към нашата цялостност. А за да постигнем цялостност, е нужно да напаснем своя начин на съществуване към същината на нашето битие.

Как да постигнем вътрешен покой? Възможно ли е да го направим изобщо?

Възможно е, ако преодолеем една пречка – и тя е лъжата, че „аз съм по-добър от теб“. Разликите в цвета на кожата, финансовото ни положение, вярата и националността са несъществени и ние трябва да им се радваме, а не да ги оставяме да ни разделят.

Ами единството на Бог? Нима всички ние сме свързани чрез него?

Не съществува нищо извън Бог. Истината е, че битието е създадено от една неличностна, изпълнена с любов общност, към която принадлежим всички ние и която наричаме Бог.

Коя е най-голямата лъжа за Бог?

Лъжите са много, но две се открояват най-ярко. Едната е, че Бог не е винаги добър (всеблаг), а другата е, че не е винаги до нас. Казвали са ни, че ние сме греховни по природа, че сме нисши създания, които Бог сякаш се опитва да контролира. Всеки човек е закърмен с идеята за това какво не е – често смятаме, че не сме достатъчно умни, красиви, мъдри или силни. Трябва да се откъснем от тези ограничения и да бъдем такива, каквито наистина сме създадени. Това ще ни направи свободни, единни, чисти и търпеливи.

Откъс

Бог ни обича, но не ни харесва

В средата на зимата в Северна Албърта, Канада, температурата е доста под нулата. Днес е един от онези дни, в които е толкова студено, че косъмчетата в носа са като тресчици, запушващи ноздрите, а при издишване дъхът се превръща в мъгла. Роден съм недалеч от този град, в прериите на север.
– Поне студът е сух – обажда се някой.
Така е, но това не е успокоение.
Влизаме в сградата и аз развивам защитните пластове облекло, заменяйки ги с топлината, която предлага това място на пленничество. Дошли сме на посещение в женския затвор. Жените, които ме помолиха да дойда и да говоря, ми казаха, че десетките екземпляри на моя роман „Колибата“ много се търсят и книгата има ефект. Управата е дала на затворниците „таймаут“ като възможност да помислят върху живота и решенията си – нещо, което хората извън тези стени трудно могат да направят. Днес жените са тук, защото сами са избрали да прекарат един час с мен. Благодарен съм за присъствието им.
Този, който има очи, ще открие удивителни неща, скрити зад привидната безчувственост и привидно закоравялото сърце. Повечето от жените са тук заради объркали се лични взаимоотношения и преживените предателства и загуби са видими в предизвикателното им поведение и зле прикрития срам. Чувствам се като у дома си сред изстрадалите и наранените. Това са моите хора, нашите хора.
Не помня за какво говорих. Вероятно за нещо, свързано със затворите в собствения ми живот, за местата, които ми станаха скъпи, защото познавах само тях; за това как предпочитаме сигурността на болката пред риска да се доверим отново на някого. Дълбоко наранените души заплакаха. Канадският поет и музикант Брус Кокбърн би го нарекъл „мълва за слава“. Изгубени пари, изгубени овце, изгубени синове, но не просто някакви – това са моите синове, моите овце, моите пари.
Наистина ли мислите, че Татко е привързан към мен?
Спирам да говоря и само няколко от жените си тръгват. Останалите изчакват, за да ми дадат да подпиша книгата им. Прегръщам ги всичките, което, сигурен съм, е в разрез с всякакви правила. Но от известно време нарушавам подобни разпоредби и не се е случвало някой да попречи на тези свещени срещи. Една жена стои и чака, тялото ѝ е напрегнато от емоции. Когато просто я прегръщам, сякаш взривявам динамит, който отприщва язовирна стена. В продължение на няколко минути тя хлипа неконтролируемо. Прошепвам ѝ, че всичко е наред, че имам и други ризи, че я държа и може да е спокойна. Няма как да проумея всичкото страдание и човечност, които прииждат при това леко докосване, но тя страда истински, дълбоко и много болезнено.
Накрая тя успява да спре риданията и да прошепне накъсано:
– Наистина ли мислите, че Татко е привързан към мен?
Ето го въпроса. Това крехко човешко същество ми поверява този толкова голям въпрос. Дори хората, които не вярват, че има Бог, отчаяно искат да знаят, че има любов и че тя ни познава такива, каквито сме. Нещо повече – един вътрешен подтик ни кара да поемем риска и да попитаме някой или Някой: Намираш ли в мен нещо привлекателно, нещо хубаво, нещо достойно да бъде обичано?
В една сцена от „Колибата“ главният герой Макензи е подложен на изпитание. Той е застанал пред София – Божията мъдрост, която го пита за любовта му към неговите деца. По-точно въпросът ѝ е кое от петте си деца обича най-много.
Всеки нормален родител ще ви каже, че на този въпрос е невъзможно да се отговори. С жена ми Ким имаме шест. Когато се роди най-голямото, не можехме да си представим, че ще сме способни да обичаме друго дете – първото я изчерпа докрай. После обаче дойде второто и изведнъж любовта доби нова дълбочина, която дотогава или не бе съществувала, или бе в латентно състояние. Сякаш всяко дете носи със себе си дара на любовта, която се натрупва в сърцата на родителите.
В религиозната субкултура, в която израснах, всички знаехме, че Бог е любов. Ние непрестанно го казвахме и пеехме, докато смисълът не се поизгуби. Бог просто бе любов и толкоз. Все едно внучето да каже: „Но вие трябва да ме обичате – нали сте мои баба и дядо“.
Но да кажем, че „Бог е любов“, не отговаря на въпроса ни, нали? Ето защо аз се стремя да го перифразирам в „Бог те обича“ и така да откроя обекта на непоколебимата Божия любов – нас самите. Затова навсякъде в „Колибата“ Татко казва: „Изпитвам особена привързаност към него/нея“. Огромна е разликата между това да кажеш „Обичам те“ – което поставя ударението върху мен – и да кажеш „Изпитвам особена привързаност към теб“ – което откроява теб самия. И двете са верни, но второто някак разкъсва тревогата на душата ни и казва: „Да, знам, че ме обичаш, но познаваш ли ме и харесваш ли ме? Ти обичаш, защото такава е същността ти, но има ли нещо в мен, което заслужава обич? „Виждаш“ ли ме и харесваш ли това, което „виждаш“?".
– Наистина ли мислите – прошепва тя накъсано, – че Татко е привързан към мен?
Прегръщам я още по-силно.
– Да – отвръщам също шепнешком и двамата се разтваряме в порой от сълзи. – Татко изпитва особена привързаност към теб!
След малко, вече привидно овладяла емоциите си, тя вдига очи и ме поглежда за първи път.
– Това ми стига. Това ми стига.
След още една прегръдка тя излиза, а аз си мисля: „Скъпа, това би трябвало да стига на всички ни!".

На книжния пазар от 30 януари 2018 г.
Обем: 216 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-1752-5
Корична цена: 12,95 лв.