Свободно време

Как може да бъде описан един объркан живот?

„Божествени отломки“ – Кейт Аткинсън

11.02.2018г. / 06 46ч.

Аз жената

Корица: Colibri

Това е романът, с който британската писателка Кейт Аткинсън затвърди своя феноменален успех.

Дръзко жанрово предизвикателство, „Божествени отломки“ е искрящо „допълнение“ към бестселъра „Живот след живот“. Главен герой е пилотът Теди Тод, по-малкият брат на Урсула Тод. Тук принципът „Какво би станало, ако животът се повтаря отново и отново, докато постигнем желания резултат?“ е заменен с друг: „Как може да бъде описан един объркан живот?“ Събитията в живота на Теди умишлено не са проследени в хронологичен ред. Покрай участието му във Втората световна война и следвоенния му достигнал до дълбока старост живот проследяваме и породилата се покрай войната сексуална революция, появата на предградията с еднотипни жилища на мястото на някогашните пасторални крайградски райони и зараждането на една от многото контракултури.

Кейт Аткинсън е родена през 1951 г. в Ню Йорк, живее в Единбург, Шотландия. Творческата ѝ биография включва сборника с разкази „Това не е краят на света“, както и високо оценените от литературната критика романи „Емоционална шантавост“, „Кога ще има добри новини?“, „Излезе рано, взе кучето ми“. През 1995 г. тя получава награда COSTA (тогава името на приза е „Уитбред“) за поразително зрелия си дебют „Зад кулисите на музея“. Печели отличието втори път през 2013 г. за романа „Живот след живот“, който беше удостоен и с наградата South Bank Sky Arts Literature и оглави няколко класации за най-добра книга на 2013-а, включително Ню Йорк Таймс Бук Ревю, Тайм, Goodreads и Паблишър'с Лънч. „Божествени отломки“ е деветият поред роман на писателката – за него Аткинсън се увенча с награда COSTA за трети път.

Откъс

30 март 1944 г.

Последният полет Нейзби

Мъжът отиде до живия плет, който бележеше края на летището.
Обхождаше района си. Другите го наричаха „ежедневното му разтъпкване за здраве“ и се притесняваха, ако го пропуснеше. Суеверни бяха. Всеки си имаше по някакво суеверие.
От другата страна на живия плет се стелеха незасети ниви, изорани още през есента. Не разчиташе да стане свидетел на алхимията на пролетта, която първо превръща еднообразната кафява почва в тъмнозелена, а след това – в бледозлатиста. Човешкият живот може да се отмерва и по ожънатите реколти. А той беше видял достатъчно жътви.
Отвсякъде ги заобикаляха равни полета. Фермерската къща – солидна правоъгълна постройка – се издигаше вляво. Нощем на покрива ѝ светеше червена лампа, за да не се блъскат в нея. А прелитането над къщата по време на заход за кацане беше знак, че пилотите са подминали началото на полосата и ще берат ядове.
От мястото, където стоеше, виждаше как дъщерята на стопанина храни гъските. Нямаше ли подобна сцена и в някакво детско стихче? Не, май го бъркаше с онова за фермерката, която режела мишите опашки с нож. Ужасна работа. „Горките мишлета“, все си казваше като малък. И сега, вече зрял мъж, пак смяташе така. Детските стихчета преливаха от жестокост.
Нито веднъж не беше виждал отблизо дъщерята на фермера, дори името ѝ не знаеше, но изпитваше необичайна привързаност към нея. Тя винаги им махаше за сбогом на излитане. Понякога с нея махаше и баща ѝ, а в един-два случая – и майка ѝ, но присъствието на момичето на двора беше задължителен атрибут при всяко отправяне в бой.
Тя го забеляза и му помаха. А той, вместо да отвърне по същия начин, ѝ козирува. Имаше чувството, че ще ѝ стане приятно. От толкова далеч тя, разбира се, не можеше да разпознае нищо освен униформата. И сигурно нямаше представа на кого маха. Теди беше просто един от многото като него.
Той свирна на кучето.
1925 г. Alouette
– Виж! – каза ѝ. – Видя ли? Чучулига. – Погледна я и забеляза, че тя търси птицата в съвсем друга посока. – Ето там – посочи с пръст. Ама че неориентирана жена.
– О! – възкликна тя най-сетне. – Там, да. Виждам я! Но защо лети така странно?
– Кръжи, но сигурно пак ще се издигне нависоко. – Чучулигата се извиси, носена от трансценденталната нишка на песента ѝ. А трептящият полет на птицата и красотата на трелите ѝ пробудиха в душата му неочаквано вълнение. – Чуваш ли я?
Леля му сви театрално длан зад едното си ухо. Присъствието ѝ беше точно толкова нелепо, колкото и на паун в кокошарник: на ексцентричната ѝ капела – ярко-червена като английска пощенска кутия – бяха забучени две дълги пера от опашката на фазан, които се полюшваха и при най-слабото движение на главата ѝ. Нищо чудно някой ден да я гръмнеха по погрешка. „Ха дано“, рече си Теди. Подобни варварски мисли му бяха разрешени – и той самият си ги позволяваше, при условие че не ги изрича на глас. (Или, както непрекъснато го съветваше майка му: „Доброто поведение е броня, която човек е длъжен да навлича всяка сутрин“.)
– Кое да чувам? – попита тя по някое време.
– Песента – отвърна той, мобилизирал цялото си търпение. – Песента на чучулигата. Само че тя свърши – добави, понеже леля му продължаваше да се ослушва демонстративно.
– Може пак да запее.
– Няма. Отиде си. Отлетя. – Той размаха ръце, за да илюстрира мисълта си. Независимо от забучените в капелата ѝ пера, леля му явно си нямаше и понятие от птици. Не разбираше нищо от животни. Дори котка не притежаваше. И се отнасяше с пълно безразличие към лърчърката им Трикси, която в момента ровеше ентусиазирано с муцуна из пресъхналата канавка. А Трикси беше най-верният му другар – двамата бяха неразделни още от времето, когато беше достатъчно малка, за да се навира в кукленската къща на сестрите му през предния вход.
„Нима разчита на мен да я образовам?“, запита се той. Това ли беше целта на разходката им?
– Чучулигата е прочута с пеенето си – обясни Теди. – С красивата си песен. Не че можеш да научиш някого да цени красивото. То просто съществува. И или го възприемаш, или не.
Красотата затрогваше сестрите му Памела и Урсула. Но не и по-големия му брат Морис. По-малкият пък, Джими, беше прекалено невръстен, за да я оцени, а баща му Хю – вероятно твърде възрастен. Баща му притежаваше грамофонна плоча с „Издигащата се чучулига“, която пускаха понякога през дъждовните съботни следобеди. Но колкото и хубава да беше мелодията, не можеше да се сравни с истинската песен на чучулига. „Задачата на Изкуството – обичаше не да казва, а направо да поучава майка му Силви – е да внушава истината за нещо, а не да е носител на самата истина.“ Отдавна споминалият се дядо на Теди по майчина линия бил прочут художник, поради което майка му се беше провъзгласила за авторитет в областта на изкуството. А вероятно и на красотата, предполагаше Теди. От устата на майка му всички понятия от рода на Изкуство, Истина и Красота излизаха с главна буква.
– А когато чучулигата се рее нависоко – продължи да обяснява вяло той на Изи, – значи времето е хубаво.
– Че защо му е на човек да определя времето по някаква си птица, когато е достатъчно просто да се огледа? – запъна се Изи. – Днешният следобед например, е разкошен. Обожавам слънцето – добави тя, като затвори очи и вдигна напомаденото си лице към небето.
„Всички го обожават“, рече си Теди. Без баба му, която живееше зад плътни памучни завеси във всекидневната си в Хампстед и не позволяваше на светлината да влезе в дома ѝ. Или на тъмнината да го напусне.
Наизустил беше „Рицарският кодекс“ от „Скаутство за момчета“ – книга, към която редовно прибягваше в моменти на неувереност, въпреки че отдавна беше зарязал скаутското движение. А кодексът постановяваше, че „по законите на рицарството младежите трябва да бъдат обучавани да изпълняват бодро и охотно дори най-тежките и изискващи саможертва задачи“. Към тях, изглежда, спадаше и развличането на Изи, което със сигурност не беше лека задача.
Той засенчи очите си с ръка и потърси чучулигата в небето. Този път не я видя, затова се задоволи с въздушната акробатика на лястовиците. Замисли се за Икар. Как ли е изглеждал от земята? Сигурно е приличал на бая голяма птица. Да, ама Икар е мит, нали? А след лятната ваканция на Теди му предстоеше да замине за училище интернат, така че беше крайно време да се съсредоточи върху фактите. „Налага се да проявиш стоицизъм, приятелю – казваше баща му. – Изпитанието няма да е никак лесно, но ако беше лесно, нямаше да е изпитание. Най-добре си дръж главата над водата. Гледай да не потънеш, но и не се оставяй да те отнесе течението; просто се стреми да останеш на повърхността.“
Всички „мъже от родата“ минават през това училище – твърдеше хампстедската му баба (единствената му баба всъщност, тъй като майката на Силви отдавна беше починала), сякаш цитираше създаден в древността закон. Вероятно някой ден щяха да запишат там и сина на Теди, въпреки че този ден съществуваше в едно бъдеще, което Теди дори не можеше да си представи. А и не му се наложи, тъй като бъдещето не му донесе син, а само дъщеря – нещо, за което винаги щеше да съжалява, но никога нямаше да коментира; не и пред дъщеря си Виола, която несъмнено щеше да се обиди. За негова изненада Изи внезапно запя и – още по-изумително – дори затанцува: „Alouette, gentille alouette“. Но познанията на Теди по френски бяха оскъдни, затова му се стори, че тя не пее „gentille,“ а „jaunty“ – думичка, която му хареса.
– Чувал ли си тази песничка? – попита го тя.
– Не.
– Френските войници я пееха. През войната. – По лицето ѝ пробяга някаква сянка – може би на тъга, – но тя със същата внезапна веселост обяви: – Текстът е направо отвратителен: щели да оскубят горката лястовичка. Първо очите, после перата, крачетата и така нататък.
В тепърва предстоящата невъобразима, но неизбежна война – войната на Теди – Alouette щеше да се казва 425-а ескадрила – ескадрилата на френскоговорещите канадци. През февруари 1944 година, малко преди да извърши последния си полет, Теди кацна аварийно в базата им в Толторп с два горящи двигателя, след като го бяха улучили над Ламанша. Квебекците почерпиха екипажа му с бренди – не особено пивка напитка, но те и на това бяха благодарни. Емблемата на ескадрилата представляваше лястовица над девиза „Je te plumerai“ и го подсети за прекарания някога ден в компанията на Изи. Споменът обаче му се стори някак чужд, не негов.
– Ах, какво волно лудуване! – направи пирует Изи, смеейки се. Дали пък баща му не беше имал точно това предвид, когато разправяше, че Изи била „безкрайно непредвидима“?
– Моля?
– Лудуваме си волно като чучулиги – уточни Изи. – Нали така пише в „Големите надежди“? Не си ли я чел? – За момент прозвуча досущ като майка му. – Само се пошегувах, разбира се. Понеже вече я няма. Чучулигата. Отфърча. Покри се – поясни тя с нелеп кокни акцент. – А пък аз съм яла чучулига – допълни небрежно. – В Италия. Там ги смятат за деликатес. Не че има кой знае какво да ѝ ядеш на чучулигата. Една хапка и я няма.
Теди потръпна. Потресе го самата мисъл, че някой може да свали от небето тази възвишена птичка, да прекъсне изящната ѝ песен насред полет. Много години по-късно, в началото на седемдесетте, Виола щеше да открие на свой ред Емили Дикинсън в рамките на курса по американска литература, който беше част от следването ѝ. И щеше да препише с разчекнатия си, неовладян почерк първата строфа на стихотворение, което смяташе, че баща ѝ ще хареса (понеже я мързеше да го препише цялото). „Разсечи Чучулигата и Музиката ще намериш – Луковици безчет в Сребро увити.“ Това, че изобщо се бе сетила за него, изненада Теди. Рядко ѝ се случваше. Литературата май беше едно от малкото неща, които ги свързваха, колкото и рядко да я бяха засягали в разговорите си. Замисли се как да ѝ отговори – дали с цяла поема, или само с няколко подбрани строфи, – за да я накара да му пише пак. С „Не си ти малка птичка, а дух на радост дива!“, с „Чуй как веселият птичи хор възпява и възхвалява любовта“ или може би с „Менестрел ефирен! Скитнико небесен! Нима презираш ти земните ни грижи?“. (Няма ли поне един поет, който да не е писал за чучулигите?) Но подозираше, че дъщеря му ще намери нещо покровителствено в отговора му. Тя не обичаше да бъде поучавана – не само от него, а изобщо, – затова в крайна сметка ѝ написа: „Благодаря, много мило от твоя страна“. Теди не се сдържа – бронята на добрите обноски се разпадаше – и отбеляза:
– Да изядеш чучулига, е нещо отвратително, лельо Изи.
– Защо да е отвратително? Нали ядеш пилешко и така нататък? Аз не намирам особена разлика, а ти? – През Първата световна война Изи беше карала линейка, така че някакви си мъртви птички не бяха в състояние да я смутят.