„Червеният тефтер“ – София Лундберг

За книгата

Толкова много имена минават през живота на човек.

Всички тези имена, които се появяват, а после изчезват. Които разбиват сърцето ни и ни карат да плачем. Които ни стават любовници или врагове. Понякога разлиствам тефтера си. Той се превърна в нещо като карта на живота ми.

Малката Дорис получава от баща си тефтер с червени кожени корици. В него тя записва всички хора, които са променили живота ѝ. От слугуването в богаташка къща, през модния подиум в Париж, ужаса на Втората световна война, самотата в Ню Йорк, любовта ѝ с Алан. Днес тя е на 96 години и живее сама в Стокхолм. Повечето имена в тефтера са зачеркнати: напуснали са живота ѝ. Най-голяма радост ѝ носят обажданията на племенницата ѝ Джени. Един ден Дорис започва да записва историите от пъстрото си минало. Така ще успее да сподели с Джени най-съкровеното си – спомените.

Отзиви

В навечерието на 14 февруари на българския книжен пазар ще бъде публикуван романът „Червеният тефтер“ от София Лундберг. Самият Фредрик Бакман определя книгата като история, написана с любов и разказана с радост. Почти веднага след излизането си романът нарежда Лундберг сред най-популярните съвременни шведски писатели и печели възторжени отзиви от критици, читатели и автори.

„Червеният тефтер“ е любовно писмо до човешкото сърце. Събуждаща нежност и съчувствие, Лундберг е създала повече от роман – създала е прозорец към душата.
Алисън Ричман

История, изпълнена с топлина и нежност, роман за живота, спомените, силата на любовта и приятелството.
Катарина Бивалд

Прекрасен дебютен роман. Историята за живота на Дорис е разказана с много любов и е изпълнена с топлота и състрадание.
Ян-Филип Зендкер, автор на „Да чуеш ритъма на сърцето“

Историята на Дорис е магнетична, а нейната силна личност и мъдри думи ще спечелят безброй почитатели на романа.
Пъблишърс Уикли

Увлекателна книга, която ще ви вдъхнови да придърпате удобен стол до камината, да си вземете чаша горещ шоколад и да се насладите на книжен хюга момент.
Ню Йорк Таймс

За авторката

София Лундберг е работила като журналист и редактор на списание. Дебютният ѝ роман „Червеният тефтер“ се превръща в световна сензация. Критиците оценяват високо умението на Лундберг да отвежда читателите на пътешествие през времето и пространството, любовта и загубата, и определят писателката като блестяща нова звезда в скандинавската литература.

Всеки от нас носи безброй истории – като истинска съкровищница

Интервю със София Лундберг

До каква степен историята на Дорис от „Червеният тефтер“ е базирана на реални събития от вашия живот?

Като писател винаги съм се опитвала да черпя от собствения си живот, когато искам да предам емоциите по достоверен начин. Понякога се вдъхновявам от близките ми, друг път от нещо, което съм чула. Смесвам всичко в една фантазия, която обаче пресъздава чувствата и преживяванията по автентичен начин.

Когато бях на 14 години, ме изпратиха от Стокхолм до Париж, за да работя като модел – точно като Дорис. Работила съм с фотографи, които ти щипят бузите, за да излизат по-червени на снимките... Разбира се, светът на модата по мое време беше различен от този в книгата, така че се наложи да направя и много допълнителни проучвания.

А вашата леля имаше ли червен тефтер като този на Дорис?

Моята баба е починала, когато баща ми е бил само на 18 години, и след това нейната сестра поела грижите за домакинството. Тя беше чудесен човек. Аз съм най-малкото дете – сестрите ми са със седем и десет години по-възрастни от мен, – така че през уикендите ме оставяха при нея. Но с времето започнах да я виждам все по-рядко.

Когато почина, разчиствахме апартамента ѝ. Тя имаше един малък рафт с книги в коридора и докато го преглеждах, открих тефтерчето ѝ с адреси. Тя беше записвала всичките си контакти през годините и задрасквала имената на починалите. И тогава си я представих как седи в кухнята си, разглежда тефтерчето и осъзнава, че вече няма на кого да се обади – гледка, която може да ти разбие сърцето.

Но животът си продължи, омъжих се, родих и след няколко години се разведох. Когато си разведен и сложиш детето си да спи, изведнъж се усещаш много самотен. Една такава вечер този спомен се върна в съзнанието ми. Разбрах как се е чувствала тя и ме осени идеята, че мога да почета паметта ѝ с роман, като използвам тефтерчето за структура.

Потърсихте ли някое от имената в тефтерчето?

Не. Тя имаше сестра, с която беше много близка и която до известна степен вдъхнови образа на Агнес. Както вече казах, обичам да смесвам реалност и фантазия, но в случая използвах повече въображението си.

Книгата обхваща много различни периоди и държави. Правихте ли проучвания, докато ги описвахте?

Аз съм изключително наблюдателен човек и съм пътувала много. Посещавала съм всички места, за които пиша, и се опитах да ги посетя отново, докато работех по книгата. Правих задълбочени проучвания в библиотеката, събирах стари фотографии, разговарях с хора, които си спомнят тези времена – какъв е бил животът тогава, какви дрехи са носили. Аз съм и журналист, така че ми харесва да правя проучвания – мисля, че се е превърнало в някакъв автоматичен рефлекс за мен. Когато пиша нещо, задължително трябва да го проверя и да се уверя, че го пресъздавам точно.

Какво искате читателите да си вземат от романа?

Когато пишех книгата, много ме терзаеше въпросът за дискриминацията и как, когато някой остарее, често започваме да го игнорираме. Младостта, младите хора винаги са с предимство. А всъщност остаряването е нещо прекрасно! Колкото повече порастваме, толкова повече опит трупаме. Обичам бръчките около очите си, защото от тях се раждат книгите ми.

Когато хората ми споделят как им е повлияла книгата, често казват, че ги е подтикнала да говорят повече с възрастните си роднини. Ако ги попиташ за детството им, за младостта им, осъзнаваш, че тези хора имат много интересни истории, които да разкажат.

Изглежда, че „Червеният тефтер“ е чудесен начин да започнем разговор с нашите родители или с бабите и дядовците ни.

Да. И те предизвиква да проявяваш повече любопитство към хората около себе си. На пръв поглед историята на Дорис ни се струва като едно голямо приключение, но тя далеч не е уникална. Повечето възрастни хора са били влюбени, разбивали са им сърцата, пътували са, изживявали са вълнуващи събития. Мисля, че най-прекрасното на този живот е, че всеки от нас носи безброй истории – като истинска съкровищница!

Откъс

Спомняш ли си мъжа от медальона ми, Джени? Дето го намери в чекмеджето последния път, като беше тук?
Появи се един ден в парка. Аз седях на пейка под липата. Ярките слънчеви лъчи си проправяха път през клоните и листата и обливаха със светлина белите страници на книгата ми. Изведнъж някаква сянка надвисна над мен. Вдигнах глава и погледнах право в нечии очи. Блестяха, сякаш се смееше. До ден днешен помня ясно как беше облечен: износена бяла риза, червен вълнен пуловер и бежов панталон. Нямаше костюм, колосана яка или колан със златна закопчалка. Изобщо не изглеждаше заможен. Кожата му обаче напомняше на коприна, а сериозните му устни бяха толкова изящни, че ми се дощя просто да се приближа към него и да ги целуна. Странно чувство. Той погледна въпросително към празното място до мен, аз му кимнах и той седна. Помъчих се да продължа да чета, но енергията, която протичаше помежду ни, беше твърде силна. И този аромат. Ухаеше тъй прекрасно. Сякаш проникваше право в душата ми.
– Мислех да се разходя. – Вдигна краката си нагоре и ми показа износените си обувки като своеобразно обяснение.
Засмях се зад книгата си. Заслушахме се в шумоленето на вятъра из клоните и на цвърченето на птичките, които се ухажваха.
– Дали госпожицата би желала да повърви малко с мен?
Поколебах се само за миг и се съгласих. Този следобед се разхождахме, докато слънцето се скри зад дърветата. Времето спря и всичко останало загуби значение. Бяхме само той и аз. Беше толкова естествено още от първите няколко крачки, които извървяхме един до друг. Целуна ме пред вратата за довиждане. Хвана нежно главата ми с две ръце и се приближи толкова много, че двамата се сляхме в едно. Устните му бяха меки и топли. Държеше ме плътно в обятията си.
– Утре на същото място, по същото време – прошепна ми накрая той.
После се отдръпна бързо, изгледа ме от глава до пети, изпрати ми въздушна целувка и изчезна в хладната нощ.
Казваше се Алан Смит и беше американец, но имаше роднини в Париж и смяташе да им гостува задълго. Беше изпълнен с жар и грандиозни планове. Учеше архитектура, мечтаеше да промени света и да преобрази очертанията на града.
– Париж е на път да се превърне в музей. Трябва да наложим модерното, простото и функционалното.
Слушах го изумено и се чувствах погълната от един до този момент непознат за мен свят. Алан говореше за къщи, за нови, интересни строителни материали и как се ползват, но също и за живота на хората и как той би могъл да се промени в бъдеще. Как един ден както мъжете, така и жените щели да имат работа и нямало вече да се нуждаят от прислужници. Беше толкова обзет от идеите си, че започна да скача по пейките в парка и енергично да жестикулира, за да илюстрира някое свое хрумване. Помислих си, че е луд, но се възхищавах на жизнеността му. След това той обхвана бузите ми с ръце и притисна меките си устни към моите. Носеше вкуса на слънцето. Топлината от устните му премина през моите и се разля по цялото ми тяло. Придаде ми някакво чудно спокойствие. Започнах да дишам по-леко, а тялото ми се изпълни с живот. Щеше ми се да можех да остана завинаги там. В прегръдките му.
Парите, социалният статус и бъдещето никога не са били по-маловажни от онзи момент във френския парк, посред един топъл пролетен ден, в който се разхождах с мъжа с износените обувки.

На книжния пазар от 11 февруари 2020 г.
Превод: Радослав Папазов
Обем: 312 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-1981-9
Корична цена: 17,95 лв.